Старите рани

 Някои казват  „ времето лекува“.
     Но стой и чакай да ти мине….

А това, с  което може да се лекуваме или да ни лекуват е любов, различни форми на любов.  Времето е  движение на точка в пространството, защото все нещо ще измерваме, в този ред на мисли любовта трябва да се раздвижи в нашето пространство, а тя търси дълбочина и чистота, затова сондата на вътрешната честност понякога се спуска болезнено. В статичните състояния – бездействията –имаме отслабено или никакво движение на нещо в пространството- обикновено се свързват със застой. Имаме пасивност и обикновено този процес води до съхраняване , консервиране на статуквото. Ако един автомобил е повреден и чакаме да тръгне отново от само себе си, това ще е най- дългото чакане. Подобно нещо се случва и с човешките отношения. Автомобилът е нещо зависещо от човешката намеса, понеже е  продукт на човешкото творчество. Човешките отношения също са рожби и на човешките дейност в процеса на реализацията на Аза, защото човек не може да изпълни себе си без другите и това всеки го усеща. Необходимата грижа и в двата примера е обусловена.

Изпълвайте времето със смисъл. Популярната сентенция , че животът се измерва с миговете, които спират дъха, а не броя на годините, намира свое красноречиво продължение в една притча. Главният герой – пътешественик дръзнал да следва вдъхновяващият шепот на интуицията си – достига по време на своето приключение до чудна градина. Пътникът се озадачил, когато разбрал, че се намира в гробищен парк- той отмествал поглед от плоча на плоча и виждал навсякъде малко на брой години. Натъжил се. Все млади хора- помислил си той. Дошъл тогава гробарят и му казал- нашият народ бележи на плочите само годините, в които човек е бил щастлив, доволен – само то било истински живяно време.

 Та времето не лекува, освен ако не се лекуваме или не ни лекуват през времето. В противен случай страховете, раните, травмите на психиката- сътресенията или объркаността и т.н. обгръщат личността като я заливат с нейния собствен кошмар. Опитът за бягство на личността чрез потулването на гореспоменатите трудности, отлагането им  само по себе си не лекува, а нещо „повредено” оставено на произвола, продължава да си бъде такова. Бягството(от себе си, от собствените си страхове),което често се проявява в опит за игнориране чрез вдаване във всевъзможни дейсности, поглъщащи внимание и време,така че личността да не остава сама със себе си, е много характерно. Пришпорвайки се в занимания с външния свят, човек се надява се, че ще забрави. Но не забравя. Скриването на всичко травмиращо в „подземията” на психиката и слагането на „силната” маска, с която личността иска да убеди себе си чрез отражението си в социума, имат за цел да подхранват слабичката, но изглеждаща спасителна мисъл, че така ще се върви „напред”. Някои от симптомите на бягството  доказват в същност само наличието на проблем, а не справянето с него. Личността „бяга”,когато нещо я гони или когато не я свърта на едно място. И тук явно става въпрос не просто за неудобство, а за мощна неразположеност, пораждаща понякога капсулиране в един негативизъм, отчаяние, изтощаване на живителната енергия, апатия към всичко. Явно е, че отричането, блокирането и потулването не разрешават ситуацията ефективно, защото Азът ще изпитва боцканията по старите рани, дори да отрича и да се опитва да изглежда силен навън. В същност много от действията / бездействията в този период ще имат за първоизточник конкретния проблем. И докато всичко действа на тъмно – в подсъзнанието, справянето с него ще е трудно. Само когато личността е добила силата да бъде честна със себе си / а понякога и с други , ако са свързани с проблема /,само когато е готова да задълбае до най-болните места и да изясни със себе си и / или с другите, само тогава освобождаването ще бъде истинско, преживяното ще придобие нов смисъл, а облекчението ще бъде щастие. Когато се изпита това облекчение, ще долети усещането, че тъкмо това е трябвало да се направи. Формалното, стереотипно подхождане към тормозещото чувство само го блокира там, където е и пречи на лечебният процес.

Раните могат да бъдат външни и вътрешни. Оглеждайки повърхнината на своето тяло човек и без да бъде специалист би могъл да обособи раните на два вида- такива, които се лекуват и от тях не остава и следа и такива, от които остава белег. Нещо повече – човек дори без да гледа знае къде са настоящите рани, а понякога и белези от зараснали. По същият начин човек знае и вътрешните си рани, раздразнени или болни места.

В астрологията, един от символите на незарасналите рани или раните, от които остават белези е Хирон. Хирон е митологичен образ. Той бил отхвърлен от майка си, защото бил наполовина кон и наполовина божество. Хирон бил първият кентавър. След като майката отхвърлила сина си тя била превърната в лимоново дърво. Хирон бил отгледан от боговете и станал първият педагог, философ , лечител. Научил Язон как да плава, научил Херкулес на астрология.  Преподавал всякакви  науки. Учел хората как да се сражават и как да лекуват раните си. Хирон бил едновременно и раняващият и нараненият, и лечителят.

В рождената карта разположението на Хирон сочи място, където всеки от нас има рана, която по- трудно зараства- остава белег, а тя е едновременно и урок, който може да бъде усвоен на високо равнище и който може да изведе личността до нови философски хоризонти ; да го изведе до някакъв дар, чрез който той после може да помага на другите.

Хирон е символ на едно местенце у човека, което го отваря за възприемането на живота от по- широка перспектива, отколкото перспективата на егото, което не е заинтерсовано от нищо извън себе си. Понякога врата към тази перспектива може да бъде някаква незарастваща раничка у човека или белег, носещ провокацията, мотивацията в последствие този човек да се превърне в подкрепящ, съветващ, закрилящ, обучаващ или лекуващ други хора с подобни ранички. Тази провокация може да се окаже вратата, през която човек започва да разбира другите, да вижда по- далеч и по- голямата картина.

Друга врата, чийто символ е Хирон, е хуморът. Когато хората се смеят и се радват заедно за миг се освобождават и се чувстват сякаш  по- близо до Бог. Очевидно е, че през хуморът дори далечни хора успяват да се разберат. Смехът умее да сдобрява. Човек неусетно се пренася на място, където се оказва, че може да бъде заедно с околните, свързва се с тях. И тук се появява порталът, през който човек може да напредне в разбирането на другите.

„Смехът е слънцето, което пропъжда зимата от лицето на човек.“

        2014г. Г. Хаджийски