Искам ли хората да ме разбират?
А, преча ли им?
За да скрият най- истинското и сърдечното си желание- от невъобразим страх да не бъде опетнено и осквернено, много от хората избират за „навън“ деструктивни маски и действат като отричащи , унизяващи, стъпкващи и опошляващи външните прояви и придружаващите ги симптоматики тъкмо на техните най- сърдечни желания, а в един момент същите тези хора започват да преживяват и драмата на срастването с маската и им става все по- трудно да живеят със самите себе си. Тогава те „бягат“ хаотично- ту от себе си, търсейки безпретенциозни приемници, с които да се слеят такива каквито са и да избягат от настоящият проблем, ту „бягат“ от другите, които имат вече към тях очаквания, че ще продължат с впечатлението, с което са започнали, че ще изпълнят заявените намерения или други ангажименти.
Тези хора „бягат“ от мисълта, че трябва да поемат отговорност за себе си или други хора, те считат,че отговорността ще ги смачка, че няма да се справят с нея и търсят техники и прийоми за освобождение от “лошите“ мисли и гласчето, което идва да им потърси сметка, а тя- Отговорността ги следва „по петите“, но все по- голяма. Слухът им е твърде докачлив към поучения, критика, независимо дали идващи отвън или отвътре .
Някои от тези хора предпочитат да изглеждат груби, зли, апатични или депресирани сякаш нищо не се отнася до тях и нищо не би могло да ги засегне, за да не заподозре друг къде им е слабото място. И така те фиксират слабото място като такова, вместо да развият силата в него.
Има една основна причина за всичко това- страх, липса на вяра.
Най- голямата смелост е човек да бъде с открито лице, да изразява свободно и искрено интимността към самият себе си и да спечели по този начин колкото се може повече истински живот – в противовес на фалша и завоалираните „наркотично-пиянски“ заобиколки на аза; в противовес на груповите манипулации.
2014 г. Г. Хаджийски
0 Коментара